По тялото ми пърхат пеперуди. Нощта има мириса на есен. Залезът е топъл и милостив.

Докато палеха огъня наблюдавах как Слънцето си отива. Не страдам по него. Единствено кървавата следа, която оставя след себе си ми навява някаква неясна тъга. Горест ли исках да кажа? Да, горест. Като всяко нещо, което умира пред очите ми. Толкова. Но Смъртта така или иначе респектира. Предполагам тъгата ми се изчерпва с това. Знам, че скоро ще изгрее тази, която ме разбира. Тази, пред която не се срамувам да прошепна мислите си. Тази, която ме обрича.

Огънят е голям. Това е първият истински огън за сезона. Преди години някой анонимен доброжелател ни го подари за Гергьовден. Помня онази първа нощ, в която всички се изненадаха и очароваха.
Оттогава винаги почитаме мястото.
Все още се питат как и защо се появи този огън. Усмихвам се. Винаги се усмихвам, когато ги чувам да говорят за това.

Остана като място за споделяне. Някой е тъжен. Отиваме и палим огъня. Някой е щастлив. Отиваме и палим огъня. Някой изживява край. Някой изживява смърт. Някой изживява надежда. Някой просто е объркан. И винаги отиваме и палим огъня.

Никой вече не разсъждава дълго за човека, който ни го подари. Огънят стана един от нас. Винаги, когато някаква страст се надигне в някой, тръгваме инстинктивно натам. Смях, сълзи, обич, песни, копнеж. Всичко това предаваме на огъня. Но никой вече не говори за човека, който ни го завеща.
Все още идва. Няма нужда да се озъртам, за да се уверя в това. Усещам присъствието му. Не е като първата година. Тогава ни следваше като сянка в нощта. Често зървах силуета му в мрака и плашех останалите с привидения. Пребледнели лица пред неизвестното. Защо се усмихваш? – питаха. Защото това е поклон пред съдбата, който всеки от нас дължи. С времето разреди идванията си. Но понякога е тук.
Тогава им напомням, че огънят пречиства. Не разбират, но се взират в танца на пламъците и поднасят мълчаливата си съпричастност на човека, който ни го подари.

Никой не знае защо го направи. Какво иска. Може би и той не знае. Желание за живот. Молба за помощ. Живот за живот. Помня светлината. Светлината, която видях, когато ме извади от водата. Помня, че не видях светлина в очите му след като го разпознах години по-късно. Ден след ден ме подминаваше с наведена глава. И един ден спря. Дълго ме гледа. Когато тръгна към мен аз се обърнах и побягнах. Хлопнах високата входна врата и се скрих при близки, при свои. Скрих се при познатото. Същата нощ на мястото, където се събирахме в полунощ гореше огромен огън.

Гледам огъня и се питам какво ли е да разбереш, че животът те е подминал? Защо ли се питам? Не би трябвало да се питам това.
И тази нощ е тук. Няма нужда да се обръщам, за да го видя. Вече зная къде стои. Какво ли си мисли? Дали ни завижда? Иска ли нещо? Очаква ли нещо? Живот? Върни ми жеста? Живот за живота? Усещам гняв да се надига в мене. Веригите никога не са ми тежали толкова осезателно. Непоносимо почти. Живот ли искаш? А дали имам повод да съм ти благодарна? Питал ли си се? Дали нямам повод да те преследвам аз? Да искам обратно собствената си съдба? Ако скоча и разтуря огъня ти дали ще разбереш? Ще разбереш ли поне че съм бясна? Ще разбереш ли какво ти казвам? Какво ти крещя? Имаш ли представа към какво ме изпрати? Какво се налагаше да срещам и научавам в живота?

Слушам гласовете и смеха около себе си. Лицата изглеждат странни на светлината на огъня. Това са лица, които обичам. Лица, които бих целунала във всеки миг. Обичам да ги гледам. Дори когато са страшни в светлината на огъня. Обичта омекотява чертите. Обичта прави и най-нелицеприятното нещо красиво.

Искам да му изкрещя, че за мен е без значение. Искам да му помогна някак, въпреки че не зная как. Не е като да хванеш някого и да го измъкнеш от водата. Много по-сложно е.

Гледам как огънят замира и се превръща в умиращи въглени. Това ми напомня на дълго сбогуване. На скверната смърт на мигове. Гняв се надига в сърцето ми. Не обичам да наблюдавам как нещо умира. Мразя да наблюдавам бледата смърт на пламъците. Задушавам се от непримиримост. Задушавам се.
Ставам. Гледам дълго въглените. Проблясват по-ярко. Сигурно е от вятъра, но ми се струва, че ми намигат. Дразня се, че ми намигат. Когато някой ти намига постоянно това винаги означава, че ти се присмива. Навеждам се. Така ли? Намигам им. Вече знам. Сега ще видим как ще ми намигате. Обикалям ги бавно и ги наблюдавам. Внимателно. Съсредоточено. Обикалям ги. Мислят, че ще танцувам. Не слушам музиката. Слушам вятъра. Приближавам ги с всеки кръг. Все по-близо и по-близо.

- Е не! Не! Това не! Недей!
Викът идва до мен отдалече. Някъде много далече. Не мога ли? Кой смее да нарушава шепота на вятъра? Мога!!! Толкова е просто. Толкова просто. Ще видиш. Всичко е възможно. Само трябва да го поискаш. Всичко е възможно. ( аз знам, че не е, но това е само моя тайна) На вас ще ви покажа, че за вас всичко е възможно.

Виждам как сянката излиза зад дървото и се приближава несигурно към огъня. Ела! Ела и седни сред нас. После ще видим.
Вече обикалям до самите въглени. Никой не говори. Само музиката, която не са изключили. И вятъра. Аз слушам вятъра. Вятърът, който единствен ми вярва.
-Донеси вода! Бързо!
Някой някъде звучи тревожно.

Вода?! Хаха, няма вода за този огън. Няма вода, която да угаси този огън.
Правя стъпка за опит и излизам. Правя втора. Пак излизам. Вдигам поглед за кратко. Фигурите край огъня са вече с една повече. Усмихвам се.

Виждаш ли? Извади ме от водата, а аз се хвърлям в огъня. Минах боса през толкова много неща. Не е страшно. Само крачка напред.
Важното е да намериш повод. Какъвто и да е. Дори намигване от въглените. Дори и несигурен като вятъра.
А той мръсникът се извива и разпалва жарта. Въглените ми намигат безспирно.
Не ме интересува.

Крачка, две, три...
Дори нямам нужда от икона в ръцете си. Тя е в мен. В мен е.
Не усещам веригите.
Усещам копнеж. И страст.
Копнеж по страстта.
Страст към копнежа.
Вдигам поглед и виждам очите им.
Във всички има светлина.
Във всички.

Трудно ми е да коментирам!
Много е силно... Браво!

се ражда твоята жар птица...

Пеперудени поздрави за великолепието...

Прекрасно, много ме впечатли. Любовта никога не гасне, защото е предопределена единствено за човека. Светлината в очите на хората, това е надеждата и вярата в идното. Благодаря ти, беше ми много хубаво и приятно да го чета.
Приятен и хубав ден.

Току що ми избягаха думите, спомних си една, невероятно!

че седнахте за миг край огъня. Хубаво е, когато човек усети съмишлие. Вода или огън, възторг или гняв, човек е значим, когато се издигне в ранг на Бога. И наистина всяка граница е възможно да бъде прескочена, стиго да го поискаме от дъното на душата си.

огнено!