Тръгваме още от сутринта по задачи – аз и две мои приятелки. В тайфата ни наричат – Трио Българка, аз по си харесвам обаче Трио Мастинарка. Че като ударим по една мастика и през огъня минаваме.
Времето е хубаво за сезона. Дрехите ни все още оскъдни и в крещяши цветове. Какво точно крещят много малко хора разбират. Затова и ги ценим като самородно злато. Тези, които са разбрали, не дрехите.

Отгоре на всичко са ни поверили едно червено БМВ и аз чакам с нетърпение да излезем от града, за да поема управлението в свои ръце. Много малко от познатите ни знаят защо карам само извън града. Но не мисля, че им влиза в работата.
Както и да е, излязохме, седнах си на мястото и потеглихме към Албена. Всичко си беше чудесно. Смях, закачки и споделени тайни. По едно време обаче дочух някакъв шум. И се започна едно старателно ослушване и от трите. Навеждахме се, разпределяхме си зоните в колата, даже спрях музиката...но нищо. Шумът си идва и това е. Отбих и спрях, нямаше как. И тогава в тишината се чу вече по отчетливото – так..так..так. Спогледахме се и мълчим. По едно време едната вика – Е, тоя звук съм го чувала по филми и после нещо обикновено се взривява!
Ади бе! Гледаме се втрещено. 

- Теб Миро що ти даде колата? Обикновено не си я отстъпва.
- Ади сега Миро. Ми дължи ми услуга.
И докато се разправяме и ослушваме изведнъж локализирах шума – идва от едната от дамските чанти на задната седалка. И нали съм си с рефлекси на барета, сграбчих я светкавично и я изхвърлих през прозореца на пътя.
След секунда тишина се започна надвикване.
Що ми изхвърли чантата?
Ама какво става тука?
Ей, от чантата ти идва цъкането!
Какво цъкане бе?
Ми какво като цъка!? Можеше и твоята да цъка! Къде има закон против цъкането?
Ама ти изхвърли нейната, що цъка тя не разбрах.
Та така де. 

В ТОЗИ МОМЕНТ ДО НАС СПИРА НЯКАКЪВ И СЛИЗА УСЛУЖЛИВО ХИЛНАТ. –Момичета, проблем ли имате?
-Не! – в хор.
-Как не, нали виждам. Кажете какво има - ще помогнем.
- Ама ти си сам бе, рожбо. Що си говориш в множествено число.
- Бе тва е само привидно. Иначе върша работа за трима.
- Няма проблем, тръгвай си.
- Ако не си тръгна?!
- Моляяяяяяяяяяяя??? – пак в хор.
- Ако не си тръгна кво ще ми напрайте? , хили се.
- Бе ти луд ли си? Аз ща урочасам.
- Аз ща прокълна с циганско проклятие.
Аз си мълча, защото се бях замислила нещо.
- Ти, вика кво ще ми напрайш.
- Аз ли?
- Мх.
- Що трябва ти правя нещо, не разбрах.
- Ами тука ми обещават проклятия и уроки. Ти кво предлагаш?
- Аз, викам, ще сляза и щи изплюща два шамара и няма са разправям с теб. Айде гид!
Оня вика и си тръгва. Последно каза нещо за лудата крава. Ма аз не се занимавам с ветеринарни истории. Бе разговорът си беше бая дълъг, но в общи линии завърши така.
Слиза си собственичката на чантата и я носи в колата. Сега ,вика, ще ви покажа какво цъка. Отваря и вади нещо като кубче. И то верно цъка като бомба. Като го обръща гледаме циферблат. Часовникът й изчезнал предната вечер и тя грабнала будилника сутринта в чантата си, че е стриктна иначе във времето. Ха, засмяхме се и продължихме.



Отидохме, закъдето бяхме тръгнали и се връщаме във Варна. Там вече отиваме в общината да видим един приятел. Долу ни казват – „Личните карти моля!” Личните, но ние не ги носим, щото са нещо лично. Обаждат му се по телефона, защото твърдим, че имаме среща. Човечецът зад гишето пита – „Кой го търси?”
„Жена му!” – отговаряме и трите в хор, защото знаем кой отговор звучи най-страховито, всява респект и ужас, и не търпи възражения.
„Коя е да се обади?”
„Аз!” пак отговаряме в хор.
Кратка пауза. Почваме да се смеем. „Ами той е женен за триглавата ламя.”
Пущат ни накрая. Влизаме в асансьора и с нас се качва още една жена с много папки. Впоследствие разбрах, че това й била службицата – разнася папки от един етаж на друг. И представа нямах, че има такава служба.

Стоим мълчаливо в асансьора и по едно време се чува само – так...так...так. Жената стана бяла като платно, но ние гледаме хладнокръвно в различни посоки и не сваляме очилата. Онази изхвърча като стрела на петия етаж. Отиваме при нашето си другарче и вдигаме олелия до бога.
„Какво сте се развикали бре? Тука да не ви е пазара? Аз ИМАМ АВТОРИТЕТ!”
„Да бяхме се облекли като шантонерки и да ти виснем на стълбите щеше да видиш ти един авторитет. Веднага щеше да ни приемеш!”
В този момент влиза някакъв в сиво и вика – „Извинете, но трябва да проверя чантите на дамите.”
„Какво?” – нашият човек се ошашави съвсем. Гледа ни подозрително, щото се знаем от години.
И ние гледаме подозрително онзи в сивото.
Най-отраканата му вика – „Личната карта, ако обичате. Иначе никаква чанта няма да поверите.”
Другата се сети обаче веднага и измъкна будилника от чантата си. „ Ето бе, човек, ето бе! Загубих си часовника снощи? Откога е забранено да се ходи с будилник в чантата?!”
Човекът с авторитета вече си дърпаше вратовръзката.” Е, не, мислех, че последно съм преживял срам с вас, когато ме арестуваха за кражба на розмарин. От собствената ми охрана бях арестуван. Сега ще ми излезе име, че имам приятелски отношения с бомбаджийки! Не мога да повярвам просто!”
„Що приятелски бе? Ние казахме, че сме женени. Всичките. То на гишето се вижда само от кръста нагоре. Къв ти е проблема, трябва си горд!”

такива случки за деня.
от височината, на която се намирам ми изглеждат съвсем далечни.

Подарете й на приятелката ви от тези електронните будилници, те не цъкат толкова явно.

:-)))))))))))))))))))))))))))след последната скоба ритам ,легнала на земята

страшно харесвам приятелите си, когато са непослушни. дори и за моя сметка. карат ме да се чувствам безотговорно свободна. обичам тези кратки полети.предполагам, че за тях плащаме с дългите дни послушание през останалото време.
ще ви налея по кафе от моето, че нещо друго е рано още.:))