Студът се завърна. Неканен. Нечут.
Сграбчи ме ядно.Размаха юмрук.
Летните спомени, скупчени в ъгъла, стенат без звук.
Студът е брутален. В ботуши обут.
Казах им даже,
-Абе, недейте така. Нека забравим.
Много ви моля. Налейте сега.
Луди приумици, всички накуп
искат от мене като весел капчук
приказки весели от далечния юг.
Ставам и гледам, виждам сега
в стъклото зад мене
отразява се гола жена.
-Божичко, боже, как стана това,
дотука да стигна,
така – по душа.
Целувам студа. Стича се в мен на малки кристални игли.
И ме гори.
Викам. Крещя.
-Бе, ти полудя ли бе? Беше навита жена!
-Ей, я, недейте така.
Не заминавайте сега.
Там, тази нощ, на брега
няма да има пощада за вас.
Лятото свърши!
Влезте във час!
-Стига си дрънкала, крещи ентусиаст,
Ние командваме, всяко велико желание
има нужната власт,
да превърне студа
в огнена страст.
Смея се с тях.
Смея се с глас.
-Ти да не плачеш? – подозрителен глас.
-Смея се, Санчо. Погледни ме в анфас.
Абе, дива история.
Джунглово племе.
А в мене студено.
Дреха си вземам. Намятам и още.
Нищо, че луда изглеждам с толкова кожи.
Якета трупат. С ръце ме обвиват.
-Абе, катили! Изстивааааааааааааам!
Дърпам се. Скачам. Разливам.
Някакъв глас ме възпира –
-Чакай! Седни!
Вземи въздух за спомен и извикай
всичко, което поискаш.
и тогава ще видим.
-Майко! Майчице! Роди ме обратно!

Уникално силно е!

страхотно, силно и оставя без думи.

другото-викането помага:))))
Хареса ми!

Чудесно извикано,Ераклия! :)))))))

нали знаете, че ценя мненията ви.
Благодаря!

така разправят:)) сещам се за един филм много стар. с еди мърфи - крещеше разни теща профилактично. впрочем имам една приятелка, която докато живееше в една забутана английска провинция, според съвета на психолога си, така викаше яростно ругатни сутрин през прозореца. каза, че освен, че било разтоварващо, по този начин спомагала за разпространяването на блъгарската култура в затънтените английски ливади. аз лично не съм пробвала:))

мечтая някой ден да попадна в една от твоите приказки на Шехерезеда обаче:)))))))