Постинг
28.01.2010 21:44 -
Като роза в снега
Сред полето на тази ледена пустош, аз намирам подслон във гласа ти. Тихо се сбирам, взирам...поглъщам...и той ме обгръща. Бели срички-снежинки по мене валят. Като пухени ласки. Почти нереални. Ситно докосват всяко болящо место и се разтапят. Влага сълза, хлад облекчение.
Аз се топя. И се вливам във себе си. Лепне смеха ти по мен и думите неми остават в сърцето ми. В шепи се скривам и надничам оттам. Моля те с поглед, недей ме буди! Зимния сън не прекъсвай сега. Тишината още в мене боли.
Животът тихо по мене вали. Питам те плахо – сигурно ли е, че това всъщност си ти? Плахо се хващам за всяка твоя дума сега. И се изправям. Снежният вятър премрежва това, в което потапям се аз. Нищо не виждам. Но кой ли друг би могъл да се смее така?
Междуметия топли проникват във мен. И ме обгръщат. Докосване на пеперуди по лицето. Вкус на тежък мед по сухите ми устни. И забравеното чувство, че животът има име. И оново далечно, почти нереално усещане, че тук още диша някой...в тази бяла пустош...сред това поле...на вледенена тишина.
Тихи сълзи от небето се стелят по мен. И ме измиват. Малко по малко пречистеното ми аз се затваря в гласа ти. Не спирай сега. Онази вкаменена броня по цялата мен ще се стопи. Малко по малко. Докато твоите думи валят, сушата няма никаква власт.
Аз се топя. И се вливам във себе си. Лепне смеха ти по мен и думите неми остават в сърцето ми. В шепи се скривам и надничам оттам. Моля те с поглед, недей ме буди! Зимния сън не прекъсвай сега. Тишината още в мене боли.
Животът тихо по мене вали. Питам те плахо – сигурно ли е, че това всъщност си ти? Плахо се хващам за всяка твоя дума сега. И се изправям. Снежният вятър премрежва това, в което потапям се аз. Нищо не виждам. Но кой ли друг би могъл да се смее така?
Междуметия топли проникват във мен. И ме обгръщат. Докосване на пеперуди по лицето. Вкус на тежък мед по сухите ми устни. И забравеното чувство, че животът има име. И оново далечно, почти нереално усещане, че тук още диша някой...в тази бяла пустош...сред това поле...на вледенена тишина.
Тихи сълзи от небето се стелят по мен. И ме измиват. Малко по малко пречистеното ми аз се затваря в гласа ти. Не спирай сега. Онази вкаменена броня по цялата мен ще се стопи. Малко по малко. Докато твоите думи валят, сушата няма никаква власт.