Морето блестеше пред нея.

Като черна лъскава бездна със сребриста огромна змия под безучастния поглед на луната. Шумът от прибоя ритмично нарушаваше тишината. Но имаше нарастваща тревога в него. Така звучаха глухите удари на ритуалните гоногове.

 

Дълго го гледа. С отворени неподвижни очи. Не беше спала тази нощ, но това не беше от значение. Утре щеше да бъде свободна. Напълно свободна. За първи път нямаше да става преди изгрев, нямаше да извършва всички механични ритуали с единствената цел да измоли благоразположението на богинята към господарското семейство. Нямаше да преподрежда гадателските плочи и да се взира в безкрайния изток, където обитаваха добрите демони. И нямаше да прекара поредния ден до стената. Стената.

Стената с малката ниша, в която гореше огън. И който огън тя пазеше. Ден след ден. Година след година. Кучетата, които неотменно я следваха и нито за миг не я изпускаха от поглед. Нито веднъж не направи опит да ги превърне в свои съюзници. Нито веднъж.

 

В деня, в който в съседната вила се настаниха новите обитатели. И тъй като техния семеен бог бе Сефланс, в един ленив следобед дочу от другата страна на стената мъжки глас, който четеше пред техния огън. Беше Пазителя на огнището на съседите. Случайно ли бе, че техният огън бе точно отсреща. Това не интересуваше никого. Просто от този ден нататък  в заобикалящите я живи същества, освен кучетата, имаше някой.

 

През първите дни не говореха много. Долавяха думите си бавно, като ехо. Но с времето слухът им се изостри. Стана ненаситен. Думите нямаха нужда от коловози. От двете страни на стената гледаха едно и също небе и птици, които прелитат. Чуваха в далечината шума на морето. Светът се съсредоточваше в няколко педи земя, разделена от стена, но изпълнена с прекрасно ухание и слънчеви лъчи. Мигове, в които тя зашеметена поклещаше глава, за да се увери, че всичко това наистина пропълзява. Мигове, в които нищо не можеше да я изтръгне от главозамайващото усещане. Може би в онези мигове бяха щастливи. Полубудни, с разменени богове, единствено с взаимната си близост. Без имена и без съдби. Обгърнати в мъглата на собственото си изживяване. Въздухът се изпълваше със споделена страст. Думите му я придърпваха и я обгръщаха. Тръпки пробягваха по телата им. И ухание на нещо отвъд този свят се стелеше наоколо. Шепотът им бе с вкус на мед, тежък и сладък, стичаше се по устните им, по гърдите, правеше нежни пътеки по извивките на телата и ги караше да поемат дълбоко и ненаситно въздух. Ръцете сами са вкопчваха в земята и предаваха в недрата й вълните на желанието, което изпълваше всичките им сетива и изрегваше в изгарящо удоволствие. Дори кучетата търпеливо стояха на пост и не прекъсваха миговете на това опиянение. Стената не съществуваше в такива моменти. Или беше просто стена.

 

Някъде в далечината се чуваше звука на флейта. Пиршиствата нямаха край през този сезон. Смъртта и животът винаги се празнуваха заедно.

 

До деня, в който разбра. В последния пролетен месец я изпращаха на Големия южен остров. Продаваха я. Не успя да извика, дори дума не каза, когато го чу. Не заплака. Остана права. Единствено очите й много дълго стояха втренчени и непримигващи.

 

Знаеше какво означава да те продадат на Южния остров. Беше слушала за това от старите роби в имението. За болката, страха и самотата.  Но с тъга разбра, че не това я уплаши. Друг бе ужасът, който се надигна в нея и я покоси. Разделяха се и това предстоеше. Представи си деня, в който трябва да замине и ...се вкопчи в стената да не падне. Това, което успя за миг да зърне там спря движението на кръвта й. Всички други страхове бледнееха пред това, което разбра, че ще трябва да понесе. Изкрещя. Първо тихо и уплашено. Света без него. Вторият вик бе изпълнен с гняв и тревога. Обикаляше стаята в кръг. Света без него. Викът й разкъса нещо в гърлото, устреми се нагоре, опита се да стигне до цялата пасмина от богове, на които толкова дълго бе служила. Полудя. Крещя дълго. Събаря всички плочи по пътя си. Разумът й отказваше да приме картината на света без него. За миг я връхлитаха образи и странни решения. Безумни идеи, които предлагаха някакъв изход. Но изход нямаше. И очите й постепенно се превръщаха в подути и невиждащи празни езера.

 

Когато се върна отново до нишата в стената нищо не каза. Не му спомена. Все едно всичко бе същото. Дните минаваха. Само понякога клокоченето в гърдите й вземаше връх и причиняваше кратки бури в слънчевите им дни от двете страни на стената. Понякога плачеше беззвучно и полагаше усилия това да остане незабелязано.  Имаше дни, в които искаше да му кресне. Да му каже, че би било по-добре никога, никога да не бяха пристигали тук. Да излее всичкия гняв и да го затрупа докато престане да има и помен от него. Но времето не можеше да се върне, нито събитията. Имаше и други дни, в които искаше да падне до стената, да му каже всичко и да го моли, да го моли да намери изход. Но в тези моменти гневът се надигаше и й напомняше, че единственото ценно нещо на този свят си остава достойнството. И не би понесла присмеха или сарказма му. Остана едно единствено нещо и то се приближаваше с всеки изминал ден – света без него.

 

Но точно този свят тя не искаше. Вече не. И нямаше да го приеме. Никой нямаше тази власт над нея. Никой вече нямаше власт над нея. Вече нямаше никой. Нито сила, която да я застави да приеме това, което не иска.

 

Не намери сили в себе си да му каже преди последния ден. За последен път си позволи слабост. А и нямаше смисъл да вгорчи напълно последните дни. Съобщи му го спокойно, почти хладнокръвно. С малка приемлива доза лъжа: От утре получавам свободата си. Отпътувам при изгрев.

Мълчанието му беше кратко. Дори леко я засегна. Не очакваше толкова леко да преглътне новината. Но пък нали така беше решила. Да му спести своята болка. Защо я заболя от липсата на негова. Пожела й щастие. Радвал се, каза, за нея. Винаги бил знаел, как някой ден ще е щастлива и завършена. Думите му се забиваха в нея, деряха, късаха плътта и сърцето й. Искаше й се по-бързо да минава деня. Да не го чува. Да не стои толкова близо до него. Отговаряше механично, с празна усмивка – Да, да. Ще бъда. Обещавам ти. Обичам те.

 

Беше най-дългият ден в живота й.

Първият и последният ден винаги си приличат.

Когато си тръгна не спря, не се обърна, не помисли нищо. Само миг и щеше да побегне обратно и....нямаше и. Нямаше нищо.

 

Трепна от захладнелия въздух. Морето бучеше винаги толкова силно в часовете преди изгрева. Черно и грозно. Пустинно.

Потръпна отново. Не помнеше името си. Не помнеше нищо.

Взе от пясъка почти празната кана.

Допи последното вино.

И навлезе в морето.

Красиво! Тъжно! Красиво! Тъжно! Красиво...

Здравей! Чакаш ли някого?
Ще приседна до теб.
Не! Не питай за сълзите,
ще те излъжа:
Всичко ми е много, много наред!
Здравей…
Отново илюзия!
Празна пейка…
просто предмет.

не е от "Спасители на плажа" :-)

-лъхна ме някакво тъжно спокойствие, без ужас.Спокойствието на обречеността.Красиво е, и страшно.

Ти сега какво се опитваш да ми внушиш? Че има красива тъга ли? Няма такава, не съм срещала. Освен може би в очите на зрителите само.
Нелка, утре кво празнуваме, м?:))

мисля си, че пълното отчаяние в крайна сметка води до спокойствие. Въпросът е, че хората трудно постигат пълно отчаяние:)) Все нещо ги човърка и им подпъхва разни надежди. Но пък при някои се получава. Съдба.
А иначе, страшно е. Ти намери думата. Поздрави:))

зад античния декор звучи съвсем съвременно, драматично и много лично. В древен Рим весталките имали право да помилват осъден на смърт мъж , като пожелавали да се омъжат за него. Така свършвала службата им при огъня в храма на Веста и те ставали матрони.

човечеството винаги се е нуждаело от декори, за да придаде приемлива форма на мислите си:) а светът не е толкова древен колкото ни се струва. малко неща са се променили и то основно от привидността на битието. Виж, в древен Рим, явно е имало някакъв изход от нерешими на пръв поглед казуси. но явно е бил легитимиран по някакъв начин от правилата. Приятно ми е, че се отби:)