Постинг
12.02.2008 07:02 -
Обичах часа на здрача
Обичах часа на здрача в градината.
Времето на границата между деня и нощта. Онзи кратък период, през който всичко се стаява и се подготвя за настъпването на нощта. Има нещо вълшебно в настъпилата тишина и бавно чезнещата светлина.
Всичко в къщата е подготвено. Последно поставям свещите, оставям до тях запалка и с крачка назад оглеждам всичко. Миризмата на салатите и блясъкът на чашите са само намек за това, което предстои. Всеки път се чудя дали да паля свещите и в стенните свещници или да правя това само в специални случаи. Решавам, че съм готова и излизам в градината, за да чакам там.
Това е най-хубавият момент.
Сядам на дънера под липата. Небето е особено красиво в такива моменти. Изтеглящата се светлина го приближава към земята и човек добива усещането, че всеки миг нещо ще се види в бляскавия отвор, останал някъде сред облаците. Птичките не пеят така игриво. Чуват се отделни, откъслечни трели. Вероятно са други птици. Не е онзи дето вика чичо пей през деня. Не виждам и враните. Знам, че скоро ще се обади някоя сова. Странни са. Винаги ги чувам, но никога не ги виждам.
Тук там някоя закъсняла земна пчела изжужава за последно. Мъртвата коприва е нацъфтяла и един прекрасен розово лилав килим се е разстлал вляво. Толкова ярко и красиво растение е, че да се чуди човек защо я наричат мъртва. Сигурно, защото листата напомнят по форма тези на копривата, но не жулят. Долавям вик на чакал откъм гората горе на хълма. Само че е кратък и единичен. Знам, че към два след полунощ мога да се наслаждавам на цял хор от чакали, ако реша. Този явно само изпробва дълбочината на тишината. Малко след него в небето прелита ниско орел или сокол. Не се научих да ги различавам.
Вятърът дори си почива в този момент. Чувствам крайниците си толкова отпуснати, чак натежали. В момента в мен не се води никакъв кой знае какъв деен душевен живот. Дори не мисля за нищо. В този миг планетната природа на тялото се подчинява на всеобщия закон на покоя. Миризмата зеленина е невероятно силна. Всяко цъфнало растение изпуска силен аромат след дневното събиране на слънце. Мирише на зелено. Влажно, топло, меко и зелено. Цветята сияят от лъчите на залязващото слънце. Като че ли някаква светлина струи от тях.
Приглушена, неуловима светлина. Ароматът е обсебващ. Вдишвам дълбоко и слушам шепота на земята. Винаги ми се запалва цигара в този миг. Как да не запали човек при наличието на такъв прекрасен въздух!?
Паля. Заслушвам се. Знам, че скоро някъде в далечината ще доловя един равномерен, доста неопределен звук. Той ще приближава, приближава и в някакъв момент, когато стане по-ясен, ще мога да разпозная кой пристига пръв, преди още да съм видяла колата иззад завоя. Тогава ще хвърля цигарата, ще се изправя и ще отида да отворя. Няма да отида. Никога не отивам да отварям. Изчаквам там, до вратата.
Останалото. За това което следва, винаги има свидетели.
Аз обичах часа на здрача.
Времето на границата между деня и нощта. Онзи кратък период, през който всичко се стаява и се подготвя за настъпването на нощта. Има нещо вълшебно в настъпилата тишина и бавно чезнещата светлина.
Всичко в къщата е подготвено. Последно поставям свещите, оставям до тях запалка и с крачка назад оглеждам всичко. Миризмата на салатите и блясъкът на чашите са само намек за това, което предстои. Всеки път се чудя дали да паля свещите и в стенните свещници или да правя това само в специални случаи. Решавам, че съм готова и излизам в градината, за да чакам там.
Това е най-хубавият момент.
Сядам на дънера под липата. Небето е особено красиво в такива моменти. Изтеглящата се светлина го приближава към земята и човек добива усещането, че всеки миг нещо ще се види в бляскавия отвор, останал някъде сред облаците. Птичките не пеят така игриво. Чуват се отделни, откъслечни трели. Вероятно са други птици. Не е онзи дето вика чичо пей през деня. Не виждам и враните. Знам, че скоро ще се обади някоя сова. Странни са. Винаги ги чувам, но никога не ги виждам.
Тук там някоя закъсняла земна пчела изжужава за последно. Мъртвата коприва е нацъфтяла и един прекрасен розово лилав килим се е разстлал вляво. Толкова ярко и красиво растение е, че да се чуди човек защо я наричат мъртва. Сигурно, защото листата напомнят по форма тези на копривата, но не жулят. Долавям вик на чакал откъм гората горе на хълма. Само че е кратък и единичен. Знам, че към два след полунощ мога да се наслаждавам на цял хор от чакали, ако реша. Този явно само изпробва дълбочината на тишината. Малко след него в небето прелита ниско орел или сокол. Не се научих да ги различавам.
Вятърът дори си почива в този момент. Чувствам крайниците си толкова отпуснати, чак натежали. В момента в мен не се води никакъв кой знае какъв деен душевен живот. Дори не мисля за нищо. В този миг планетната природа на тялото се подчинява на всеобщия закон на покоя. Миризмата зеленина е невероятно силна. Всяко цъфнало растение изпуска силен аромат след дневното събиране на слънце. Мирише на зелено. Влажно, топло, меко и зелено. Цветята сияят от лъчите на залязващото слънце. Като че ли някаква светлина струи от тях.
Приглушена, неуловима светлина. Ароматът е обсебващ. Вдишвам дълбоко и слушам шепота на земята. Винаги ми се запалва цигара в този миг. Как да не запали човек при наличието на такъв прекрасен въздух!?
Паля. Заслушвам се. Знам, че скоро някъде в далечината ще доловя един равномерен, доста неопределен звук. Той ще приближава, приближава и в някакъв момент, когато стане по-ясен, ще мога да разпозная кой пристига пръв, преди още да съм видяла колата иззад завоя. Тогава ще хвърля цигарата, ще се изправя и ще отида да отворя. Няма да отида. Никога не отивам да отварям. Изчаквам там, до вратата.
Останалото. За това което следва, винаги има свидетели.
Аз обичах часа на здрача.