Глухо отекват удари. Блъскане вече вечност се впива във мислите ми. Поглеждам уморено наоколо. Виждам го как бие безцелно. Търси си изход. Опитва да литне. Усмихвам се. Гневен е шумът, който създава. Хаос са мислите. Няма за какво да се ...

Просто ми помогни
да спра кръвта, Боби.
Дълго играх на брега.

Като врани ненужни
кацат чужди мисли
по мен.

Последният път, когато я видях
неразумна усмивка
озаряваше нейните ясни очи.

Ще бъде! – ми каза
и в мен засия.
По сухите устни

Вървя по пясъка и стъпките ми го белязват,
а вятърът в косата ми с непохватни пръсти гали тайните ми мисли.
Завръщането на вълните ми припомня нещо лично.

До стената на бялата къща моят розов храст ни очаква.
Кървавите едри цветове пръскат аромат на болен копнеж. Самотна красота.
Обгърната от спускащия се здрач, тя отчаяно свежда натежалите от болка цветове.

Тревата се обви по мен,
потънах в мекота.
И пак сънувам откъси.

Направи ми свят с много слънца.
Син океан на небето.
Свят, заченат в съня.

Тази земя, на която стоя
била някога същата.
Преди розовия цвят

Невидим удар е нанесен.
А ти каменееш в нощта.
Моите бивши кошмари

Върху бялата плът
алени ивици греят.
"Не боли." - тя го поглежда