Прочетен: 1180 Коментари: 2 Гласове:
Последна промяна: 23.01.2008 22:27
Отвори вратата...
Казват ми да отворя врата, но аз не я отварям. Не само ми казват да я отворя, а ме умоляват – и когато молбите не помагат, заплашват, но когато и заплахите не помагат, млъкват за малко, дишат задъхано и ожесточено, застанали съвсам неподвижно, сякаш искат да я хипнотизират. Или може би да хипнотизират мен.
Хип-но-ти-зи-рат...
Ала аз не я отключвам. Мразя това дишане на пресекулки. Ненавиждам това задъхано дишане. Не, не само това, дръпвам се още по-навътре, докъдето мога по-навътре в стаята в себе си, чак до леглото в тъмния ъгъл. Просвам се на това легло, грабвам възглавницата и завирам глава в нея, за да не чувам, да не виждам, да не знам. Понякога все пак узнавам това, което трябва да узная, то си пробива път до мен по някакви пъклени канали и надали биха стигнали всички възглавници на света, за да ги затъкнат. А аз имам само една, една чудесна възглавница, дебела, добре натъпкана и мека – ала нима може да бъде достатъчна, за да ме запази от всичко!
Достатъчна ли! Нищо не е достатъчно – и все пак има мигове зад тази заключена врата, когато цялата мъка изведнъж се разсейва, когато възглавницата ми стига и тиха радост, сладка като мед, се разлива в цялото ми същество. В такива мигове съм цялата отворена, виждам се като море, което приема широка спокойна река в преградките си, и се оставям, сгряна и щастлива, на милувките на нейните топли води. В тези редки мигове мога дори да се освободя от възглавницата, да я пусна да падне от ръцете ми подпряла тил на преплетените си длани, да погледна тавана над мен в очите... Тогава не само една заключена врата ме дели от онези всички навън, а нещо много по-безогледно в способността си да ме прави сама.
Нека продължават, мисля си, нека си изпочупят пръстите, нека по дланите им потече кръв. Господи, как се заблуждават, ако си въобразяват, че могат да ме накарат да я отключа, преди сама да поискам. Мразя това дишане. Намразих го.
Засега все още мога да оставя възглавницата, засега все още почти ме забавлява, че някой си протрива кокалчетата на пръстите за нещо, което е толкова просто. Изтягам се на леглото и си давам почивка. Знам, че това няма да трае дълго. Скоро ще усетя, че този, който чука, чука не по студената безчувствената врата, а по топлото ми тяло. Пръстите винаги знаят какво искат, пръстите винаги знаят от какво най-много боли, пръстите са така привикнали към моето тяло, че сами намират най-чувствителното му място.
Искала-да-бъде-сама. Искаладабъдесама.
Дабъдеискаласама.
Бъдедаискаласама.
Трябваше, каквото трябваше, но не става така. Вместо това милосърдната възглавница обви главата ми и стана като тесто, което се разстила върху всички пролуки по лицето ми, запуши ги и се втвърди – чувах и съзнавах всичко, ала нищо не бях в състояние да направя. Дори нямах сила да сгърча от тъга лицето си. Не можех, само лежах, възглавницата растеше ли, растеше, превръщаше се в таван, превръщаше се в стени, превръщаше се в под. И все пак не от това се плашех аз. А от страшното пробуждане, което и най-успешните ми дребни хитрини нямаше да могат да отложат. Отново ще стана малка и уплашена. Ще се надигна, ще ида до вратата, ще отключа. После ще се върна, ще легна и ще мисля за едно-единствено нещо, докато заспя, ако сънят въобще ме споходи: само когато съм сама, мога да отключа вратата. Само когато никой няма да влезе, мога да оставя вратата отворена. Колко ли сама трябва да съм, за да може някой най-после да открие вратата и да ме спаси? Като разбие врата ми?
от поредицата дагерман
В очакване на избухването на новата секс...
В очакване на избухването на новата секс...
Хубав постинг. Слънчев и добър ден. :)