Изморих се до сън. Това е повече от до смърт. Обаче ефектът си струваше. Сега, ако случайно го закъсам мога да се хвана да поставям и вълшебни плочки тук там.

Днес за пореден път се уверих колко странен и непредвидим е ежедневният ни живот. Как човек, без да предполага обръща палачинката и остава изненадан от резултата.

По обяд трябваше да отида на едно съвещание. Случаят беше сравнително неприятен и то не заради друго, защото аз и още една жена трябваше да изтърпим мъмрене заради грешките на двама други. Всъщност най-глупавото беше, че проблем нямаше. Проблемът беше измислен и преувеличен до неразумни граници. Цялата тупурдия се свеждаше до това един самозабравил се господин да си изиграя етюда, който си беше подготвил. Аз разбира се не бях съгласна, но реших да премълча и да видим какво ще стане. Ние дори не бяхме и косвено отговорни, просто стълбицата налагаше като следващо стъпало по-нагоре в нас да си избършат подметките. Реших, че съм само за игрите там, че не съм уязвима (тоест емоционално необвързана съм, а това е нещото, което винаги ме е правило неуязвима) и да отида. Разбира се пет минути преди уговорената среща бях там заедно с виновниците. Чакахме около 40 минути. Това нелепо отношение към хора, с които имаш записан час винаги ме кара да гледам с известно пренебрежение към човека, който го прави.
Още като се появи и се заизкачва по стълбите към нас, го познах. Тогава ми стана забавно. Той не ме познаваше разбира се. Реших да си премълча и да наблюдавам. Влязохме в кабинета му и цирка започна. Един висок, представителен и елегантен мъж, който бе забравил, че е просто един чиновник. Писарушка някаква. Това веднага го лиши от очарованието на дори редовия полицай. Но той не го разбра. Явно самовлюбен. Всъщност притежаваше известен чар. Но не обичам шушумигите. Така или иначе срещата протече според очакванията ми. По едно време другата ми съратничка се разсмя с глас. „ Извинете, каза, не можах да се сдържа!” То не си беше и за сдържане. Единият от виновниците също прихна. Него го изгледах свирепо и веднага се успокои. Аз бях любезната преговаряща. Явно разбраха, че съм единствената, която приема сериозно обвиненията. Всъщност не беше така. Но си имах причини да не го казвам. Сбогувахме се прелюбезно с утайка в душата ми. Когато се разделяхме навън, казах им: „Спокойно, мисля, че дълбоко в себе си той е един справедлив и добър човек!”
Всъщност уверена не бях. Дори надежда нямах за човека. Убедиха ме два факта.
Първият е, че провинения всъщност нямаше. То беше само в неговата глава.
И вторият е свързан с това, че животът за пореден път се оказа палачинка.
Когато го познах по стълбите, но той мен не то е, защото още не ме е срещал. Знае, че ме има, но ще ме види утре. Утре имам среща с този човек. Той ще дойде при мен в качеството на молител. Шансът за кариера на сина му до голяма степен в момента зависи от едно мое лично решение. Аз съм човекът, който трябва да се яви като негов гарант. И да си направя труда с леко поемане на риск да отворя определени врати за него. Затова премълчах и не влязох в спор. Утре бащата ще дойде при мен на среща и ми е интересно, когато му отворя вратата и ме види как ще ме погледне и как ще преподреди думите си. Той така или иначе си ме е представял по-различна. Винаги си ме представят по-различна. Днес ми беше неприятно, когато го гледах как крачи с разперената си паунова опашка и говори високопарни думи и пледира за безкомпромисност.
Ще видим утре.
Аз по принцип правя компромиси.
Вярвам в компромисите и в това, че те провокират съответната благородна природа в човека отсреща.
Но първите пет минути ще го изпотя.
Тъкмо ще разбера какъв парфюм ползва.
Но се надявам да научи макар и на доста зряла възраст, че не бива да напада несправедливо привидно беззащитни хора.
Защото животът е палачинка.
И понякога се обръща даже и в рамките на едно денонощие.

.

Чак пък ужас!:))

Защото у нас, в България всеки изкупува грешките на другия, и в повечето случаи е виновен не този който трябва. По силния се избърсва с по-слабия, типична балканска черта. Хубав ден. :)

всъщност виновен е, който трябва, но плаща някой друг.Умници обясняват, че тъпкането на някого било избиване на нечии комплекси. Хич и не давам пет пари за този или онзи и комплексите му. Самозабравили се дребосъци. Наистина ненавиждам. Не съм срещала наистина Голям човек, който да говори с поучителния и от всичко компетентен тон на този тип всезнайковци. Които забравят как са пледирали и за добродели в първия миг, когато някой ги настъпе по грешка или трябва да спасяват собствената си никаква персона.

Не всеки има щастието да му се обърне палачинката така, но вярното е ,че ако не на самия него се обръща на някой от семейството .