ОРИСИЯ

Във мрака се заскитах без посока,
нощта обгръщаше ме в черна, гъста самота,
притискаше в гърдите ми дълбоко
едничка болка без следа.
Сълзите си преглъщах мълчаливо,
походката владеех до финес,
а виеше във мене нещо диво
и тежка лудост се излъчваше навред.
Орисницата своя срещнах,
тъй плахо ме погледна тя,
краката бели бяха боси
и светеше в очите й замръзнала сълза.
Аз исках да й отмъстя,
почти усещах огъня
и чувах цвъркащи коси,
ръце протегнах със жаждата
пустинна на вълчица
и я ... съжалих.
Огледах се в очите й изпразнени,
почувствах я почти като изгубена сестра,
разтресох рамене и се разплаках –
не бях се виждала така,
оголена и истинска, и вярна,
портрет срещу портрета във проект,
ръка подадох и простих й.
А нещо плисна се зад мен.

От прошката живеем ,eraklia .Просто не се обръщай.Чудесен ,усмихнат ден :))))))))))

казват хората - в душата прошка има, но забрава няма. а аз вярвам в забравата. принципно говоря. най-общо казано, помнещият човек е страдащ, страдащият е куцащ, а "куцащият лесно може да се спъне".:)