Събирам камъни. Всякакви. Малки, големи, мръсни, по-заоблени, ръбести, много ръбести... Всякакви.

Камъни. По един за всяка дума. И когато няма какво да правя ги подреждам. Тихо, систематично и търпеливо. Бих могла да ги хвърлям в езерото и да наблюдавам как потъват, или да броя концентричните кръгове, които правят. Въпрос на статистика. Аз обаче не обичам статистиката. Както не обичам и много други неща. Жал ми е за тях. Искам да ги виждам. Да са пред очите ми. За да помня. И тъй като обичам да създавам, а не да руша, ги нареждам един до друг. После слагам втори ред, трети...и така.

Започват да приличат на стена. Издига се бавно, но безмилостно. Без капчица милост. Нищо не мога да направя. Отговорна съм за тези камъни. Трябва да им придам някакъв смислен вид.

Едва виждам отвъд стената. Доста се е извисила. Но все още има малка пролука. Пролука, през която преминават вести в двете посоки. Долитат и отлитат вести.

Мисля за деня, в който ще сложа последния камък. За деня, в който стената ще е напълно завършена. Колкото и да се надигам на пръсти тогава, единственото, което ще виждам е безкрайният низ от камъни.

Остава утехата, че повече камъни няма да има как да ме достигнат.

А може би ако се вгледаш, ще видиш други проекции и ще ти заприлича на Хълм или Възвишение, от което светът изглежда по-обширен и цветен?
Поздрави!

Ти наистина вярваш, че "И дяволът не е толкова черен , колкото изглежда":))) радвам се на такъв оптимизъм. би било хубаво да "заразиш" повече хора с него. успех!!!:))

това е единствения начин да продължиш напред!!!