И КАКВО НАТАТЪК?


Свърших всичко за тази вечер. В смисъл, че всички са обгрижени откъм удоволствия и комфорт. Обаче на мен не ми се гледа мач. И тъй като съм достатъчно независима не е проблем да ги оставя сами да си наливат в чашите. Ще хвърлям само поглед на последните неща във фурната и ще спра за момент, когато трябва да сипя основното. Много съм станала своенравна казват. Правя, каквото си искам казват.

Дъждът не попречи на почти цял футболен отбор да се изсипе в къщи.
И тъй като всички обичаме спорта ръцете им тежаха от торби с провизии.
Питам аз за всяка торба:
- Това какво е?
- Кайма.
- Патладжани и всички ингредиенти за истинска гръцка мусака.
- Мезета бе, злато.
- Врат, нали знаеш.
- Риба?
Питам:
- Сурова ли?
- Бяла бе. За паниране.
Пипам, че е блок лед и не питам повече.

Та напълниха хола ми и се готвят да спортуват активно. То и аз съм готова. Облечена съм в синьо. Даже и бельото ми е синьо. Имам обаче кофти предчувствие за мача. Затова пък на тениската ми пише FBI. За всеки случай. Иначе точно със спортен хъс се заех да приготвям допинга за състава на местната агитка.

Но пък си седя на компа вече и си се занимавам отделно. Те си се оправят.
Само дето разправят, че съм станала своенравна и си правя каквото си искам.
Но това съвсем не е така. Аз всъщност не правя, каквото искам. Въобще не правя това, което искам. Но това е друга история. Съвсем друга история.

Сега ще ви разкажа нещо. Нещо, което помня чудесно. Само не помня откъде го помня. Паметта ми е станала почти избирателна напоследък. Ако стане съвсем избирателна ще дам курбан.

Може би съм го чела. Може би съм го гледала. Може и да съм го сънувала. Не помня. Ако някой познае автора може да ми го каже. Аз помня поуката. Нищо повече. Добре де, ще ви го разкажа.

Докато са потънали в прегръдките си на скалите някакъв страх изведнъж ги напада. Знаете как е, изведнъж нещо те стряска и ти взема акъла и вече нищо не е същото.
- Боже, как се изплаших от тези врани! – вика тя и се смее.

Защото представете си, да се слееш с някого върху скалите и точно когато си потънал в близостта на другия изведнъж ято диви врани преминават и грачат грозно над вас. Ами, не е приятно, нали? Човек си се стряска.
И единственото, което можете да направите след това е да скочите в морето и да плувате. Да плувате много дълго.

Вечерта си седят и гледат небето.
- Слушай, защо така те стреснаха онези врани? Пита тя изведнъж.
Той се ядосва, но се прави, че не е чул въпроса. Пуска музика. Обаче песните са много познати.
- На какво ти напомниха тези врани, че се стресна така? Смее се тя пак.
Той мълчи.
- Не разбирам какво толкова те разстроиха някакви си врани.
Той се прави, че не чува думите й.
- За какво ти напомниха враните?
- Престани с тези врани вече! Гласът му изведнъж е придобил някакви умолителни нотки.
Тишината в момента е много особена. Тя го приближава, не знае какво да каже и единственото, което й идва на ума в този момент е:
- Вече няма никакви врани. Спокойно!

Цялата нощ е изпълнена с нещо смътно. Той не мигва и си мисли, че не го усеща. Тя диша спокойно и се забавлява като си играе наум с предишните им разговори. Завива я постоянно и не може да разбере, че се отвива нарочно. Знае, че мисли за нещо, което го притеснява. Но го оставя на спокойствие. Всеки има нужда от свой свят. Иначе се губи завинаги. Обсебиш ли светът на другия, рано или късно ще те намрази. Затова тя обича да го изпраща често в собствения му свят. Защото обича да го посреща. Винаги е вълнуващо да го посреща.

Усеща го как става и излиза. Когато стига до скалата той вече е скочил и плува навътре. Морето е тайнствено на лунната светлина. Не се замисля преди да го последва.
- Ей, подлец! Не може да плуваш без мен.
Плуват заедно навън, един до друг. Няма почивка, няма погледи, няма закачки. Като истинско състезание е. Чува, че дишането му губи ритмичност. Знае, че е започнал да чува шума на собствената си кръв в ушите. Изостава назад. Когато изминава известно време той спира и се обръща. Връща се бързо към нея и я прихваща.
- Добре ли си?
- Да, просто исках да проверя дали помниш, че не си сам.

Диалогът по-късно протича някак по следния начин:
- С кого се състезаваше снощи?
- С тебе.
- Победи ме.
- Не, ти се остави да те победя.
- Беше особено напорист. Като че ли се състезаваше с онези врани!
- Господи! Престани с тези врани!

Водят дълъг и философски спор. Стигат до миналото. Тя няма минало. Поне така твърди. Той не вярва. Казва, че това няма значение.
Стигат и до това, че все някой е убил свинята ,от която са пържолите на скарата.

Когато обаче си лягат тя решава да не го тревожи повече с онези врани. Достатъчно време му отне да се отърси от сянката им. Решават да заспят тихо и спокойно за тази нощ.

И малко преди да потъне в съня той я чува да казва:
- Ето ги твоите врани.
Усеща, че нещо е променено в гласа й. Нещо, което не е присъствало до този момент. Вижда, че е седнала и зъзне. Изведнъж разбира, че е изплашена. Като че ли е попила част от неговия страх и тревожност. Шумът на крилете им се отдалечава в мрака.
- Недей така, това са само врани.
- Сигурен ли си?
- Да, няма страшно.
- Сигурен ли си?
- Бе нищо и никакви врани, няма страшно. Прегръща я здраво.
Той е поел от нейната сигурност и хармония.
Кажи го пак!
- Нищо и никакви врани. Няма страшно!
И я прегръща като я полюшва леко като дете.
Когато тя заспива най-после, вече не чува враните, които програкват в мрака.

Дааа, такива ми ти работи.

Вече казах, че това е нещо, което помня.
Може да е разказ.
Може да е филм.
Може да е сън.
Наистина не помня. Защо се вманиачвам на тази тема не зная. Така де, преразказах го най-точно по памет.

Ще взема да си видя аз фурната на какво положение е.
И да понапълня чашите.

Иначе имам кофти предчувствие за мача.
Много кофти.

Има поука в историята. Поне аз открих. Може би, затова съм я запомнила. Не зная.
Разказах ви я.
Даммм...

Поучителна история и много добре разкаазана...
Ако не бяха врани, може би щяха да са вълци....

страшен е не момента, когато враните завладеят душата ни. страшно е, когато се отърсим от тях и видим, че са прелетели в този отсреща. не зная защо.