Тази нощ залезът се забави.
А морето целуна лицето ми,
което беше наметнало
своето най-бяло.
Морето без думи ме взе.
И като сал без посока
под нечие чуждо небе
неподвижно застинах.
С въздържана ярост вълните
прикриха всичко по мен.
Но аз още я виждах.
Размита луна, която
достига да мен през
прозрачна солена вода.
И пак като в смътна просъница
сред неподвижна вода
признание тихо шептя –
Обичам те.
Дай ми глътка вода!

тази вода... все не достига... а във воден свят живеем...

Прекрасна си!
{}

Поздравления!

...

Воден, воден, но понякога една глътка не достига:)

О, да...била съм такава.
Добро утро, виго:))

Привет, силна Кет:))
радвам се, че мина

Благодаря ти, Хелиос:))

нима толкова надълбоко проникна погледа ти, Симпъл?
Привет:))

Добре че не е "Дай ми глътка вода...Обичам те" тогава вече щеше да е страшно. ;)

Бълбук бълбук.Абе странна е съдбата на някои хора...един ден са удавници,а в друг просто целият океан не може да ги засити...не говоря за теб.Това което пишеш е добро.Ама само се чудя такова.Що има парадокси на крака.

Хубав ден!

Ами аз съм такъв парадокс. Всеки ден по за няколко минути...дишам дълбоко.
Хубаво е, че се учудваш. Мен нищо вече не ме учудва.