Не намирам думите. Не намирам подходящите думи.
Лъготя, нали се сещаш.
Искам да кажа нещо, отчасти, за да поправя една грешка, отчасти, за да кажа нещо, защото разбирам, че тишината е опасна.
Тъкмо се каня да отворя уста и усещам, че не мога.
Та нали ще трябва да говоря за нещо, което пари.
Бих могла да заговоря за друго. За времето.
Бих искала да съм по-многословна.
По-трудно е отколкото си го представям. Изобщо ми е трудно да направя нещо, каквото и да било.
Ха, знаеш ли какво.
Наистина, много малко можем да направим на омразен човек, седнал на масата ни, който пие ли чай, пие чай.
Дори Юда би могъл да седи на нашата маса.
И не бихме го попитали за Исус.
Бихме говорили с него за времето.
- Да, сега времето е хубаво. През януари не беше. Имаше сняг. И така духаше, че все ти излизаха сълзи на очите.



отдолу се свих
и чаках водата над мен
да скрие следите
във детската мъка
на израсло поражение
превърнах се във водорасло
което единствено бурята може
да отпрати натам
където заспаха летните стонове
не вярвах че студ
може отново да сгрее сърцето ми
мой снежен човек
в средата на пътя
на моето жалко
но помитащо страхове
отстъпление

"Бих искала да съм по-многословна." - А пък аз бих искала да съм по-лаконична. Искам с малко, но с точни думи да съумея да кажа много неща... А все не намирам подходящите... И прибягвам до многоточия, до едни дълги словоизлияния... (които често се превръщат в досадни брътвежи...) Замълчавам. А после ми е трудно да проговоря... ;)
Може би затова сравнявам думите с кабърчета, които бодат в мисълта...
Поздравче с един мой стих - "Думите":
http://dodo73.blog.bg/viewpost.php?id=164353
Слънчев и прохладен ден ти желая, мила!

в моя живот(ти знаеш, че това означава много) казваше: Почнем ли да говорим с околните за времето... вече няма какво друго да кажем, за това си има хора и те се наричат синоптици :)))

... мой снежен човек ...

такава нежност чувствам когато заблудена снежинка ми кацне на нослето и се слее с топлината ми...

замечта ме, бре! :)))

Нищо не е напразно ,нито случайно ,ето защо се срещнахме тук , анонимници , които сякаш дълги години сме си пили питието/мастиката/ заедно ! Кефиш ме , бъди щастлива , Ракла !

дай да те водя за пушка

Думите са нашите бастуни, Додо. Често си помагаме с тях, за да останем прави. Понякога човек говори, говори, говори и сам не разбира какво казва. Но е важно да не спира. Защото има и мълчание поне толкова страшно както и самите думи.
Поздрави:)))

да, сигурно затова се чувствам толкова отчояно безпомощна всеки път, когато заговоря за времето.
Днес е един наистина горещ ден. Духа лек бриз, но не е в състояние да довее въздуха, необходим за дълбоко дишане:))

ако човек се замисли за това, Ротация, би му се сторило странно, нали:)) отдавна престанах да се учудвам на всички случайности. въпросът е, че разбираме защо нещо се случва най-често в края му:))

аз ще те следвам, Дрес.
и няма да питам.
цената си струва,
ако може да стреля:)))

газениче...много назад, а може да свети и днес...ако го направим...

баба ми изрязваше от капачка на буркан една тънка пластинка, слагаше я отгоре в купичка, с налято олио и промушваше къзъл за фитилче...светеше...а на мен в тъмното ми приличаше на ранено... сърце...знаела съм...още тогава...ще ни раняват точно такива дето като ти седят на масата...поднесеният им чай ...се е чай...какво дасе прави...ниските летви...ти си моя Жар птица...Можеш!

ниските летви не са за ....високи топки, Косара:)) тази комбинация е убийствено безнадеждна. просто играта не става. не обичам ниските летви. за жалост.
а сърцето е наистина газениче. представих си го...как тлее, гори, разгаря се, после бавно намалява, тлее много дълго и накрая всичко потъва в мрак...
останалото е мълчание. както беше казал един Велик:))
Прегръдки:))

Ама сме се събрали едни.......вещерки :))))
Харесах вного отварата която сте забъркала Милейди!

Ха, знаеш ли какво, лъжкиньо :D
Още вчера "Твоите думи" (мнооого нееежно написано) предизвикаха у мен лавина от мисли.
Не се обадих, за да не ви затрупам :)
но днес ... не се сдържах :D

"Някои могат, а някои не могат! Това е то!“
от години се опитвам да се науча да говоря
(нали разбирате - в този същия смисъл, не за времето), но светът ми остава в мисли, чувства,
усещания - емоции в моето съзнание... не мога да ги облека в думи... и рядко ги споделям с другите :((((
Сега някои ще кажат - Лъготи, нали се сещаш ;)
А за мен си е мъка, щото...
Аз дори собственоръчно написано и наизустено слово си опропастих във важен момент, "осенена" от внезапна емоция :D
че и като пиша... дори когато съм си подбрала думи - като си чета написаното виждам, че не точно това искам да кажа (еее, понякога де, надявам се сега да успея;))

И друго - ненавиждам се, че рядко намирам думи за радостните, усмихнатите мисли, а виж- яростните - набързо избълвам...
То хубаво - не ги оставям да ми вгорчават съзнанието, ама... нали и тези, край себе си искам да радвам, не само да хокам и да им мълча:((((
(пък дори и усмихнато:)))

Всеки иска да говори,
за да го разберат - то може и да се вижда в блясъкът в очите, усмивката, амааа...)

Всеки иска да му говорят,
а не да се пита "ти К'во искаш да кажеш сега????
Ти (питам Всеки, не само Ракли) от кои Всеки си?

То... тук беше май за писането
вчера беше за говоренето...
ама прииска ми се да си поговорим (попишем ;)) за говоренето.
Не за писането - за говоренето в реалното общуване.

Хайде, готова съм - стреляйте с пушката :D

когато се мъчиш да подбираш думите, да търсиш алегориите, алюзиите, метафорите... тогава е трудно,
за разлика от моментите, в които чувстваш това, което казваш. тогава думите се въргалят като весели дечица по баира.
и сега си представи, че някой е сложил бодлива тел в тревата...
а ти се мъчеш, въргаляйки се да я прескочиш...
ами не става
спомни си за мен
прескачах не една, а няколко бодливи телове...
тази поляна вече не е място, на което искам да се търкалям и то не заради веселите дечица, те... май не са толкова весели? седят си по едничко, по двама, разговарят за времето...
нещо не е наред нали?
с обич: Наталия

Ok, пак не съм успяла :(
Нел - първият неразбрал ме :(
няма да обяснявам - бързам за морето :) наистина.

Да стреля следващият :D

Има такива хора, които не могат да го изговорят. Но не могат и да се сърдят на другите, че не са го чули.
Аз лично се боря, всеки път по малко. Друго не може да се направи. Всяко нещо с времето си.
Трудно е за вярване. Дори забравям, какво съм мислила преди това. Сякаш никога не съм го мислила. Сякаш влизам в друг свят, и излизам със спомени.
Преборих се. И това ми вдигна самооценката много. Беше велико и трудно и цената си струваше. Това си е за силните - се успокоявам.