Безкрайни часове ми липсваш.
Дълги, уморени часове
бавно се нижат
като стари съседки
към гробището.
Безкрайно те мисля.
В ръцете ми твоята сянка поляга
и ми нашепва тревожно
за отминали нощи.
Докосвам те с пръсти,
намирам упора.
в перо от отдавашен полет.
Чрез тебе дресирам своята Воля.
А искам да мога.
Как искам да мога.
Когато те запаля най-накрая,
от всичко това
във мене може и да е изтляло
лудото желание.
Когато вдишам отново
твоя аромат,
възможно е
да бъде прегоряло голямото очакване.
И може би със позата на безразлична
ще пия от вкуса ти.
Ще ме направиш ли да свикна?
Ще ме дариш ли със утеха
за дългото отсъствие?

всичко!

А казват, че утрото било по-мъдро от вечерта:)))
Чудесна си, както винаги!

Когато изгори
и пепелта целуне се
със вятъра
тогава няма
нищо невъзможно!

Дори и да не го знаеш...още:)))

да бе, възможно било. оптимистка! опитвала ли си се да върнеш отминал миг?
подпис: радж капур:))

дано съм ти проследила мисълта правилно. здравей и благодаря ти:))

ако знаеш какво въклицание ми предизвика, Бени:)) не знам дали е възможно, но е дяволски хитроумен вариант:))

лудостта е сладка, да. момента на изцелението е страшничък обаче.

как искам да ти вярвам, Шери! как искам:))