даммммм
изтрих си сама поста без да искам. ръцете ми често се случва да имат свой собствен живот.

извинявам се на тези, чиито коментари изтрих заедно с поста.
това е, самата аз понякога не зная какво върша:))

Докато пътуваме слушам дразнещи обяснения:
„И запомни най-после. Двата педала дето казваш, че са за идиоти не са единственото правило. Караш само на директна. Ако в движение включиш на Ракета, скоростната кутия става на сальата. А тя струва 12 000 лева!”
Питам с равен глас: „Сальатата ли?”
„Не. Кутията.”
„Не обичам нищо, което има форма на кутия. Напомня ми ковчег. Мастиката отзад студена ли е?”

Времето е чудесно. Обичам това време. Нещо става с дробовете ми и поемат много повече въздух от обичайното. Не студено, не е и топло. Разхождам се сред настъпващия мрак и се опитвам да отгатна цвета на тревата.

Някъде отпред някой ме вика. Далече. Не отговарям. Толкова е лениво. Знам, че след малко ще отида там и звуците ще ме обсебят. Крача и докосвам дърветата. Отдавна не сме се виждали. Имам чувството, че по някаква причина отвръщат лица от мен. Спомням си един стих на Джъстис.

От дънери, на хора със лица
Уплаших се и хукнах аз по пътя,
Но вероятно съм побягнала във кръг.
Все още бях сред хората-дървета.....


И чух зад мене моите приятели
да ме одумват (не като приятели),
сред дънери се мяркаха лицата
(клонаци криви ражда този хълм).
И ненадейно аз намерих пътя –
високо над полянка сред дърветата
самотна птица виеше се в кръг,
а в сянката под него – оня кръг
на мойте тъй наречени приятели.
Нататък тръгнах, виках сред дърветата,
ехтя гората, глухите лица
не ме погледнаха и този път.
Издигнати танцуваха по хълма.

Започна да се стъмва. А зад хълма
се спусна слънцето – запален кръг.
Изписка птицата. Пое си пътя.
Във мрака първо не видях приятели.
Но после ги видях – все тъй лицата
се свеждаха над мен като дървета.

Стоят във кръг край мен по този хълм.
Приятели, какво ви е с лицата?
По кой ли път сте станали дървета?



Вървя сред дърветата. Докосвам ги.
В ръката си стискам малка кутия, която напомня ковчег. Минутите отминават. Стискам я. В нея няма живот.
Тревата вече е черна. До мене достига миризмата на разпалени въглища.
Време е.
Тръгвам напред.
В ръката си стискам малък ковчег.