Постинг
05.02.2008 07:05 -
с очи на дете
- Знаеш ли - каза ми тя - радвам се, че не съм се родила във Франция. Какъв късмет!
- Защо? - попитах изненадано тъй като не знаех накъде я беше отвела мисълта й.
- Ами нищо не разбирам от френския. Представяш ли си как щях да се оправям, ако се бях родила там!?
Замислих се.
- Права си. – отвърнах - Аз пък имам късмет, че не съм се родила в Китай. Там би ме притеснил не само езика.
Това си го говорихме с едно симпатично хлапе, което нощува при мен преди известно време. Нямаше друго решение за вечерта и предложих да я оставят при мен. Това е друга история. Интересното беше, че ме накара за малко да погледна доста от нещата с нейните очи. Неща, които бях забравила, че съм харесвала. Не знам защо се срамуваме като пораснем да признаем, че обичаме красивите вещи. Сигурно, защото има опасност да ни възприемат за материалисти. Но ние всички сме такива. Дори и когато с ярост разхвърляме и раздаваме нещата си. Това обикновено е провокирано от някакво лично неудовлетворение и е временен заместител на основни ценности.
Когато тя пристигна не знаех, че ми предстои малко работа, която трябва да довърша. След като го разбрах, приготвих й вечеря, нахранихме се и я оставих в хола да се занимава с един кашон „играчки”. Тя ахна и каза „Съкровище!” Поверих й „съкровището си”, включих й телевизора и отидох в стаята с компютъра. Седнах и започнах да работя. Не знам колко време беше минало, но в един момент усетих, че има някой зад мен. Обърнах се и я видях. Стоеше на прага и не смееше да влезе.
- Влез - казах й.
Направи го толкова плахо, че ми се сви сърцето. Това дете има погледа на сърна. На истинска сърна.
- Знаеш ли, имам още малко работа и ще приключа. Ако искаш остани при мен.
- Ти тук ли спиш? - ме попита тя.
- Да. Почти винаги.
- А защо не спиш в Голямата спалня?
- Много е голяма. Пък и тук е всичко, от което имам нужда. Там спя само, когато...абе не много често. Мятай се на леглото, харесай си нещо и изчакай да приключа.
Обърнах се и продължих да пиша. След малко я погледнах. Беше застанала до леглото. Милваше покривката му с ръка. Бавно, нежно и внимателно. Лицето й изразяваше възторг. Не можех да повярвам. Гледах покривката, гледах и нея.
- Ха! Защо милваш покривката?
- Тука е като в замък! - почти го прошепна. И на прозорците. Като замък е.
Явно това беше начинът й да каже, че й харесва. Като че ли погледнах покривката за първи път. Не за първи, но откакто я бях наредила някак си престанах да я забелязвам. Дълго време не бях забелязвала цялата стая. Виждах само детайлите. Това, което ми трябва в момента. Това, към което посягах да го взема и толкова. Знам, че са красиви. Нали затова съм ги купила. Детето, което отказва да умре в мен вероятно ги е забелязало, че са от замък. Но порасналата вече жена беше престанала да ги забелязва и да им се наслаждава. Дори и безкрайното количество възглавници като че ли забелязах едва в този миг. Последно се бях радвала на компютъра си. А той е една машина. Нищо, че имаше време, когато ми вдъхваше живот. Включих папагала, който държи цвете в човката си и загасих осветлението. Тя ахна. И когато заблещукаха "звездите" по тавана (добре, че не намерих време да го ремонтирам това лято) запляска с ръце.
- Виж какво, тези звезди ти ги подарявам. Само трябва да ги свалим утре и да ги приберем в една кутия, за да си ги вземеш като тръгваш. А сега скачай в леглото и кротувай малко.
- Наистина ли? В това легло?
- Наистина. Щом аз казвам. В това легло, да. Аз се въргалям в това легло най-безцеремонно. Пия кафе в него. Разливам си чашата понякога. Ям. Пиша. Чета. Въобще скверня наред. Абе, искам да кажа, че правя всичко що ми се прииска. Да ти призная честно доста съм неправомерна на моменти. Искам да кажа, че нарушавам правилата, които ми налагат като на теб. Така че скачай смело. Да не мислиш, че феи и призраци нощуват тука.
Замислих се. Всъщност не бях много сигурна. Има легла, които са по-специални. Сега обаче ще спра, защото както е тръгнало може да отиде до сутринта.
Иначе наистина си мисля, че е късмет, че не съм се родила другаде.
Имам шанса да видя всичко, което е важно за един човешки живот.
Вярвам, че това е достатъчно и никога повече няма да се повтори.
- Защо? - попитах изненадано тъй като не знаех накъде я беше отвела мисълта й.
- Ами нищо не разбирам от френския. Представяш ли си как щях да се оправям, ако се бях родила там!?
Замислих се.
- Права си. – отвърнах - Аз пък имам късмет, че не съм се родила в Китай. Там би ме притеснил не само езика.
Това си го говорихме с едно симпатично хлапе, което нощува при мен преди известно време. Нямаше друго решение за вечерта и предложих да я оставят при мен. Това е друга история. Интересното беше, че ме накара за малко да погледна доста от нещата с нейните очи. Неща, които бях забравила, че съм харесвала. Не знам защо се срамуваме като пораснем да признаем, че обичаме красивите вещи. Сигурно, защото има опасност да ни възприемат за материалисти. Но ние всички сме такива. Дори и когато с ярост разхвърляме и раздаваме нещата си. Това обикновено е провокирано от някакво лично неудовлетворение и е временен заместител на основни ценности.
Когато тя пристигна не знаех, че ми предстои малко работа, която трябва да довърша. След като го разбрах, приготвих й вечеря, нахранихме се и я оставих в хола да се занимава с един кашон „играчки”. Тя ахна и каза „Съкровище!” Поверих й „съкровището си”, включих й телевизора и отидох в стаята с компютъра. Седнах и започнах да работя. Не знам колко време беше минало, но в един момент усетих, че има някой зад мен. Обърнах се и я видях. Стоеше на прага и не смееше да влезе.
- Влез - казах й.
Направи го толкова плахо, че ми се сви сърцето. Това дете има погледа на сърна. На истинска сърна.
- Знаеш ли, имам още малко работа и ще приключа. Ако искаш остани при мен.
- Ти тук ли спиш? - ме попита тя.
- Да. Почти винаги.
- А защо не спиш в Голямата спалня?
- Много е голяма. Пък и тук е всичко, от което имам нужда. Там спя само, когато...абе не много често. Мятай се на леглото, харесай си нещо и изчакай да приключа.
Обърнах се и продължих да пиша. След малко я погледнах. Беше застанала до леглото. Милваше покривката му с ръка. Бавно, нежно и внимателно. Лицето й изразяваше възторг. Не можех да повярвам. Гледах покривката, гледах и нея.
- Ха! Защо милваш покривката?
- Тука е като в замък! - почти го прошепна. И на прозорците. Като замък е.
Явно това беше начинът й да каже, че й харесва. Като че ли погледнах покривката за първи път. Не за първи, но откакто я бях наредила някак си престанах да я забелязвам. Дълго време не бях забелязвала цялата стая. Виждах само детайлите. Това, което ми трябва в момента. Това, към което посягах да го взема и толкова. Знам, че са красиви. Нали затова съм ги купила. Детето, което отказва да умре в мен вероятно ги е забелязало, че са от замък. Но порасналата вече жена беше престанала да ги забелязва и да им се наслаждава. Дори и безкрайното количество възглавници като че ли забелязах едва в този миг. Последно се бях радвала на компютъра си. А той е една машина. Нищо, че имаше време, когато ми вдъхваше живот. Включих папагала, който държи цвете в човката си и загасих осветлението. Тя ахна. И когато заблещукаха "звездите" по тавана (добре, че не намерих време да го ремонтирам това лято) запляска с ръце.
- Виж какво, тези звезди ти ги подарявам. Само трябва да ги свалим утре и да ги приберем в една кутия, за да си ги вземеш като тръгваш. А сега скачай в леглото и кротувай малко.
- Наистина ли? В това легло?
- Наистина. Щом аз казвам. В това легло, да. Аз се въргалям в това легло най-безцеремонно. Пия кафе в него. Разливам си чашата понякога. Ям. Пиша. Чета. Въобще скверня наред. Абе, искам да кажа, че правя всичко що ми се прииска. Да ти призная честно доста съм неправомерна на моменти. Искам да кажа, че нарушавам правилата, които ми налагат като на теб. Така че скачай смело. Да не мислиш, че феи и призраци нощуват тука.
Замислих се. Всъщност не бях много сигурна. Има легла, които са по-специални. Сега обаче ще спра, защото както е тръгнало може да отиде до сутринта.
Иначе наистина си мисля, че е късмет, че не съм се родила другаде.
Имам шанса да видя всичко, което е важно за един човешки живот.
Вярвам, че това е достатъчно и никога повече няма да се повтори.
с нейните дадености, затова, че сме родени в нея. Обичаме я, но не каквато е сега. Тази обич е дълбоко в нас, в нашите сърца и души. И може би, защото не можем да променим нещата както искаме, си казваме - Нашият дом е нашата крепост и в този дом сме с най-близките си хора. В него сме най-сигурни и защитени. Хубав пост. Лек и успешен ден. :)
Хубав пост
цитирайХубав пост
2.
анонимен -
Nell
05.02.2008 08:26
05.02.2008 08:26
Винаги съм си мислела, че точно това е уюта-топлата красота, която създаваме и после не забелязваме. Топло. Защото има и студена красота. Нея всички я забелязват, но бързо отвръщат поглед. Студено.
цитирайДетайлите, които преставаме да забелязваме.Малките неща.Поздрави!
цитирайда, обичам я. твърде много, за да си позволя да я размеся с институции, епохи и социален строй.
всъщност наистина вярвам, че всеки има причина, за да се роди там, където е. каква е тя за всеки, нямам идея разбира се:))
а домът е най-специалното ни място, защото ни познава истински.
цитирайвсъщност наистина вярвам, че всеки има причина, за да се роди там, където е. каква е тя за всеки, нямам идея разбира се:))
а домът е най-специалното ни място, защото ни познава истински.
не отвръщат поглед толкова бързо. Даже твърде често не забелязват и студа. Но пък това е въпрос на възприятия:)) Има обаче хора, които трядно виреят без топлина. Добре, че са малко. Иначе жална ни майка:)))
цитирайидеална формулировка:)) на това, което мислех. детайлите са важни според мен. обичам ги и държа на тях. на ритуалите, които си изграждаме. лошото е, че често забелязваме единствено отсъствието на нещо.
цитирайе в детайлите в красивите детайли, които пропускаме понякога , а не трябва....красиво и поздравления!:)
цитирай...простичките, нещица!
Благодаря!
цитирайБлагодаря!
нали, където посяваме малките неща, там се раждат големите? Благодаря!:)
цитирайще издигна лозунг - моля, не пропускайте нито един детайл! Благодаря, че намина!:))
цитирай