Като в лавина
в думи безбройни се скривах.
Треперех. Замирах.
От думи кули съграждах
и в лабиринт се заплитах.
Бързах. Бягах. Не стигах.
Все друг ме откриваше.
В думи облякох душата си,
за да не стане най-страшно.
Но дойде тишината.
Всички думи съблякох.
И ме намери боса и гола,
зъзнеща, много изплашена.
Там, на високото
думите бягаха -
нямах за какво да се хвана
Само в ръцете ти топлото
нещо ми казваше.
Сърцето ти чух да говори.
Моето тихо отвърна.
И тази липса на думи
тишината със смисъл изпълни.

на думи често е наличие на хармония.Поздрави!

...в мълчанието всеки би могъл да има
звезди по себе си и лунен прах.

това, което прави понякога мълчанието ни, и викът не може. нали?

ще перефразирам -
"вземи небето и звездите си.
върни ми моето обичам те!"
хайде,да ни пак нещо канелено!:))