Колко много обичам Рим, Атина, Париж...

Обичам да се врязвам сред потока непознати хора, никому неизвестна и от никого неочакваща нищо. Сред нажежения площад на един далечен град ,който повече никога няма да видя, стоях изправена под убийствените лъчи и се чувствах като оранжево петно на съхнещото сиво наметало от стари плочи. Никой не пресече тази лятна клада, никой не посмя да приближи и да ме запита нещо. Стоях и се вслушвах в усещането да си потънал в забравена пролука на времето и пространството.

След това се взирах в спокойните канали на северен град. Вслушвах се в монотонното свистене на водата, която се излива през цименените отвори и се учудвах как всички други звуци се оттеглят и остават някак в тишината.

Изкачвах се без дъх по планината на гръцките богове и се оглеждах непрекъснато в случай, че някой оцелял през времето се появи и ме изкачи най-горе на кресло от облак. Отдавна няма древни богове, защото се сродиха с хората и в кръвта им се вля отровата на живота. А с нея и тази на смъртта. Цената на живота е смъртта. Или обратно. Това ще разберем по-късно.

Обичам тези кратки срещи с чуждите места. Обичам да се разминавам с чужди хора. Защото сърцето ми не се свива, когато се сбогувам с нещо чуждо. Защото всичко това ме кара да копнея. И да проумея, че най-много от всичко обичам да се завръщам.

Обичам, когато със затворени очи разпознавам въздуха. Въздухът има мирис. Винаги се чувствам спокойна, когато подуша нещо познато. Предполагам, че това е ечаст от животинското в нас. Хайде, нека да бъде „в мен”, не искам да принизявам други. Всеки човек също има свой неповторим аромат. Прегръщаш някой от хората, които обичаш затваряш очи и вдишваш дълбоко. Толкова дълбоко, че усещаш как присъствието му те изпълва физически. Същото е и с останалото.

И така, разхождам се по билото на планината. Гледам другите върхове в далечината и вдишвам дълбоко безоблачното лятно небе. Хълмовете отсреща са заоблени и излъчват мекота. Разбирам защо има хора, които се влюбват в Балкана. В такъв момент човек се интересува само от това, което го заобикаля.Не е ясно сутрин ли е, обед или вечер. Тогава губя ориентир за времето...

Да, някой звъни. Винаги когато отложа нещо, то остава неосъществено. Затова просто спирам дотук.

Исках да кажа, че обожавам да пътувам, но повече от всичко мечтая за завръщане.
И почивка...

Завръщането е божествена категория , завръщаме се у дома , към спомените , в себе си , зависи дали искаме , дали хората , нещата , които очакваме да ни чяакат са там , понякога краката вървят в избраната посока , а сърцето е свито , напрегнато , много е странно ...
Най-красивото завръщане е мечтаното и там , където те чакат с любов и нетърпение , нали ?

има и друг вид завръщане. към нещата, които не искаме да ни тежат. понякога единственият възможен начин е да се върнеш, за да забравиш напълно.
но тук наистина имам предвид онова красиво завръщане към това, което обичаме.