Цяла нощ корените се мъчат
да се отскубнат от камъните върху пода.
Цветът изопва се към пътя,

Говорих дълго с морето.
Споделих му за мен.
Не бях напълно честна.

Не намирам думите. Не намирам подходящите думи.
Лъготя, нали се сещаш.
Искам да кажа нещо, отчасти, за да поправя една грешка, отчасти, за да кажа нещо, защото разбирам, че тишината е опасна.

Говори ми.
Понякога във тихото замирам.
И търся думите ти да ме върнат пак към нас.

На днешния ден с любопитство дойдох,
да видя какво толкова става.
Е, имало значи защо,

Тук още блика кръвта.
Оцветява градината...
Господ положи безкрайна

Много добре знам, че седнали на тази топла маса се къпем, плуваме с бавните плавни движения.
Плуваме в думи и мисли объркани.
Безшумно напускаме всичко тревожно, изливаме се заедно с течността, която се стича във гърлото. Пламъците се слив...

Улови тези искрящи
прашинки
нежно с ръце!

Извръща тъжен поглед
към бледите рози
в кристалната ваза.

Ако ме потърсиш някой ден
и само плясък от криле дочуеш,
не бързай да затваряш входната врата.

И дълго ще се взирам във очите ти.
Те шепнат, че съм още хубава
и ми измислят образи.

Като цветя моите мисли
се раждат, разцъфват,
умират...