Като кукла безмълвна
протягам към теб
порцеланови пръсти.

Хайде, стани!
Нищо, че от коленете
още смъди и сълзи.

Нарисувай ми тяло.
Дари ме с очи.
Създай ме изцяло.

Вразумих се с вина.
Вразумих се със мисъл.
Всичко друго спестих.

Тишината понякога натежава. Притиска процеждащата се светлина и тя запълзява по земята в отчаяни опити да достигне нозете ми.
От известно време се взирам в прозореца. Когато погледна към него зная, че са необходими само няколко крачки и щ...

Нещо много тихо изрече.
Но в мен прогърмя.
Страхът бавно се свлече.

Не търси смисъл във моите думи.
Не откривай жест във ръцете ми.
Не надничай в душата ми.

От писане на важни и сериозни думи като че ли не ни остава време.
Не ни остава време да се отпуснем и да поиграем с буквите без цел.
Гледах кактусите днес.

По черни стълби се изкачвам аз.
От тези дълги дни в душата ми проскърцват остарели мисли.
Докосвам стената с пръсти, за да не се плаша от тъмното. Нямам нужда от свещ. Познавам добре всяка грапавина по стените на Кулата. Имам смътен спомен...

Морето без памет прилива.
Земята излъчва нежност смирена.
Но някъде дебне земетръсна зона стаена.